В. Реформите през периода след преврата на 19 май 1934 година до 9 септември 1944 година Използвайки напрегнатата политическа обстановка, политическият кръг “Звено” и Военният съюз успяват сравнително леко да извършат държавен преврат през нощта на 18 срещу 19 май 1934г. Правителството оглавява вещият в политическите дела звенар Кимон Георгиев. Първите вести за преврата са посрещнати благосклонно от обществеността, която вижда в новото правителство средство за ликвидиране на политическия хаос и за установяване на граждански мир. ( до този момент страната е била раздирана от партизански борби) След преврата на 19 май 1934 г. всички общински съвети са разпуснати и е издадена Временна наредба за управлението на общините. Решенията на техните постоянни присъствия подлежат на утвърждаване от органите на изпълнителната власт. Временно се запазват кметовете, а с поредица наредби-закони от август с.г. започва мащабна общинска реформа в духа на италианската общинска система. [1]                                                         Административно-териториалното деление на страната било преустроено чрез уголемяване, като съществуващите 16 окръга били сведени до 7 области, всяка с назначаем областен директор, съчетаващ административни и полицейски функции. Селските общини също били прегрупирани и уголемени чрез изискване за минимален брой жители. В резултат била създадена “една много стегната полицейско-административна машина, поставена под пълното разпореждане на министъра на вътрешните работи”.[2] Централизирането и бюрократизирането на органите на общинската власт се изразява и в това, че за разлика от отменените закони за общината с новите наредби закони се поставя изискването решенията на общинския съвет да се привеждат в изпълнение, само след като бъдат надеждно одобрени и утвърдени от централната власт. Това изискване на наредбите-закони по отношение на всички, вземани от общинския съвет решения, колкото и да се мотивира с “неразделната част”, която съставляват общините от “могъщия държавен организъм”, и нуждата тяхната дейност “да бъде съгласувана с господствуващите политически тенденции на върховната държавна управа”, само показва превеса на централистическото начало. Като характерен белег на авторитарната държава това начало трайно се вмества във взаимоотношенията не само между органите на общинската власт и органите на държавната власт, но и във взаимоотношенията на самите органи на общинската власт. “ Характерно за общинския парламентаризъм съотношение между отделните органи и техните компетентности се обръща из основи и се достига до типичната форма на общински авторитаризъм”.[3] Негова логическа последица е излизането на преден план на едноличното начало пред колективното. Натоварването на кмета с функции, отнасящи се до отделни отрасли на централната администрация, както и правото да издава еднолично, без съвещание с общинския съвет актове или такива, издадени след съвещание със съвета, но утвърдени от областния директор, респ. от министъра на вътрешните работи и народното здраве, приравняват статутът му до този на чиновниците на централната власт. Изказаните съображения, че това положение, което отреждат наредбите-закони на кмета предвид на неговите многобройни и разнообразни функции, в това число и на съдия, ще заздрави кметския институт и ще издигне неговия авторитет и спрямо органите на централната власт, доказва две важни обстоятелства: първо реакцията на обществеността, в която се посрещат постановленията на наредбите закони, и второ отдалечността на новата власт от същността на общинското самоуправление и неговите богати традиции, създадени през дългият исторически път на развитие на българската община. Като пряка проява на авторитарните учения за новата организация на държавата това отдалечаване довежда до подчиненото служебно положение на органите на общинската власт спрямо държавата. В резултат именно на тези учения и под прикритието на схващането в държавната теория, че дейността на самоуправителните единици и на държавата е от характер еднороден общодържавен, новата власт подема курс на пълно поглъщане на органите на общинското самоуправление. Докато до 1934г. върху развитието на общинското самоуправление при изучаване на неговите три страни – структура на органите, компетентност и контрол, упражняван над тях – влияние оказва по-широкото, по-ограничено в отделните периоди приложение на конституционно установените принципи на самоуправление, след тази дата, то изцяло е подчинено на общата тенденция към централизация. [4]       Общините трябва да прилагат гласуваните и утвърдени бюджети за 1934-1935 финансова година, а ако нямат такива - за 1933-1934 финансова година. Единствено изключение е Столичната община, чийто нов бюджет, изработен от новоназначения кмет инженер Иван Иванов, се утвърждава от вътрешния министър. Промените са конкретизирани от наредбите за Столичната община и за застрояване на столицата София до 1936 г. и за съвета на общинските стопански предприятия. Публикувана е и Преходна наредба за общинските бюджети, която увеличава правата на изпълнителната власт и напълно ликвидира местното самоуправление. Софийската община е разделена на 5 районни комисарства, които извършват административното обслужване на населението. Тези реформи превръщат общините в „обществено-стопански единици", най-малките подразделения на държавния организъм, загубили всякакво право на самоуправление. Вместо кмет, избиран от изборния общински съвет, се въвежда кмет, назначаван от държавните власти. Той трябва да притежава висок образователен ценз - висше образование или офицерско звание за градовете и средно образование или подофицерско звание за селата . Изборният общински съвет с 3-годишен мандат е заменен от нов с 5-годишен мандат, в който влизат по равни части общински чиновници (кметът, помощник-кметовете, главният учител или директорът на прогимназията, свещеник и техник, определени от околийския управител, лекар или фелдшер, ветеринарен лекар или ветеринарен фелдшер, агроном, лесничей) и един представител на местните корпорации и избрани съветници, равни по брой на останалите. Общински избори не се провеждат, а в конституирания след 1 септември 1934 г. общински съвет влизат само чиновници и представители на корпорациите[5]. От края на август започва прегрупиране на селските общини, като техният брой е намален от 2552 около 800. Успоредно с това е извършено преименуването на населените места, които нямат имена с български характер. Въпреки ликвидирането на общинското самоуправление, новите управляващи схващат нуждата от взаимодействие и взаимопомощ между общините. През втората половина на 30-те взаимодействието и взаимопомощ между общините в страната рязко намаляват за да изчезнат напълно в навечерието на Втората световна война. Те са превърнати в най-низшите органи на властта и в елементи на държавната машина, което изключва възможността за самоинициатива и самостоятелни действия, а именно те лежат в основата и на общите действия и взаимопомощ. Централизираният характер на безпартийната авторитарна държава обезсмисля и самостоятелната общинска политика, като я свежда до предаване на взетите от правителството и неговите органи решения. Постигнатите резултати в благоустрояването на общините и в подобряване живота на населението са очевидни в този период, но ликвидирането на местното самоуправление премахва възможността да се отчитат местните специфики и да се стига до най-добрите конкретни решения. Така в този период противоречивите тенденции на противопоставяне и сътрудничество с централната власт, в които се развиват българските общини и осъществяват взаимодействието помежду си, намират разрешение в пълно подчинение на принципите на централизацията и субординацията.  Бюрократизирането на общината в резултат на премахването на изборността на кметовете и на половината от състава на общинския съвет довело и до стесняване на компетенциите на съвета. Паралелно с увеличаването на властта на кмета основният и най-важен орган в системата на общинското самоуправление – общинският съвет загубил своята ръководна роля и се превърнал в орган, разполагащ предимно с компетенции от съвещателен характер. Второстепенното и дори подчинено положение, което наредбите-закони отреждали на общинския съвет се преценява даже от защитниците на режима, като най-слабото място на реформата. По силата на новото съотношение, създадено с наредбите-закони между органите на общинската власт, общинския съвет загубил правото си да бламира кмета, което до реформата от 1934г. било проява на зависимостта на кмета от общинския съвет, като основен орган в системата на общинското самоуправление. Израз на бюрократизирането и централизирането на органите на местното упарвление и самоуправление било и това, че с наредбите-закони се поставяло изискването на решенията на общинския съвет да сeпривеждат в изпълнение само след като бъдат надеждно одобрени и утвърдени от централната власт. По този начин централистическото начало, като характерен белег на авторитарната държава, трайно се вместило както във взаимоотношенията между органите на местното управление и органите на държавната власт, така и във взаимоотношенията между самите органи на общинската власт.[6] След преврата от 19 май 1934г. били предприети реформи в центрлания апарат и местното самоуправление по посока на намаляване броя на министерствата и на териториалните единици. Така Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството се сляло с това на железниците, пощите и телеграфите в Министерство на съобщенията. Министерството на търговията, промишлеността и труда се сляло с това на земеделието и държавните имоти в Министерство на стопанството ( и двете промени с Указ 5 от 19 май 1934г.). Били направени и редица реорганизации в отделните министерства и в личния им състав. При следващите правителства десетте министерства (залегнали в конституцията) били въстановени.[7] Едва през март 1937 г. се провеждат общински избори, които включват в общинските съвети и изборни съветници. За да намалят тяхното влияние, властите въвеждат т. нар. „засилена общинска управа", състояща се от кмета, помощник-кметовете и двама съветници, избрани от общинския съвет. Между сесиите на съвета те се ползват с неговите права.[8] През 1937г. Е издадена и наредба закон за избиране на членове на общински съвети, с която се определя редът на избирането на съветници, съставът на избирателните бюра, разделянето на общината на избирателни секции, съобразно броят на жителите й, начина на гласоподаването. Наредбата-закон предвижда, че избираеми членове на общинските съвети са всички мъже български поданници, които са жители на общината, избиратели са на същатата, имат 30 годишна възраст и са грамотни, тоест имат завършено първоначално образование за селските общини и прогимназиално за градските. Като изключениеи при липса на кандидати със съответнато образование, се допуска за общински съветници да бъдат назначавание лица, които знаят да четат и пишат на български. За общински съветници не могат да бъдат избирани лица, които имат договор с общината за разни общински доставки и предприятия, които получават възнаграждение от общината, имат не изплатени към държавата и общината данъци и такси или нямат определено занятие, недвижим имот в общината и не са били жители на същатата най-малко пет години, така също и лицата които са в роднинска вързка. Нямат право да бъдат общински служители и лица придобили българско поданство, но нямат изтекли поне 20 години от приемането им за български поданници. Има забрана и за лица които се числят към непозволени от закона организации. Става въпрос за организациите и движенията, забранени със Закона за защита на държавата и разформированите политически партии с издадената след 19 май 1934 г. Наредба закон за разтуряне на партийно –политическите организации.[9]     През 1938 г. е създадена Столичната голяма община, която разделя града на 11 района и включва 8 села, управлявани от 5 кметски представители и 2 помощник-представители.[10] По време на Втората световна война няма съществени промени в Столична община. След 9-ти септември 1944г. Тенденцията за централизиране на държавното управление придобива нови изменения и ново съдържание чрез установяване на тотална опека върху органите на общинското самоуправление от новата власт. Отменените наредби-закони се заменят с нови, а именно: Наредбата-закон за назначаване, уволняване и класиране на служителите по ведомството на Министерството на вътрешните работи и за временната общинска управа от 02.XI.1944г. С тази наредба-закон се прекратява мандатът на общинските съветници при градските и селските общини, като правата и функциите им, възложени по наредбите-закони за градските общини и за селските общини се поемат от временна общинска управа. В духа на чл.1 на Наредбата-закон, съгласно който назначаването и уволняването на околийските управители, на градските кметове и помощник-кметове става със заповед на съответния областен директор по предложение на околийските комитети на Отечествения фронт, съставът на временната общинска управа се определя от местния комитет на Отечествения фронт. Същият начин на назначаване и уволняване се предвижда и за кметовете, кметските наместници, секретарите и секретар-бирниците на селските общини. Наредбата-закон предвижда още, че при несъгласие между областните директори и околийските комитети на отечествения фронт по назначаването и уволняването на длъжностните лица въпросът се решава окончателно със заповед на министъра на вътрешните работи. Макар и да запазва старата организационна форма на общинска управа, Наредбата-закон от 02.XI.1944г. коренно изменя нейното съдържание. Това става чрез включването в състава на управата на лица, посочени от отечественофронтовските комитети по места. С овладяването на общинската управа отвътре фактически се осъществява утвърждаването на новия режим. Оттук и голямата роля, която се предоставя на общината, като орган на местната власт при смяната на един режим с друг или дори при смяната на един кабинет с друг, зад който стои друга политическа сила. Този ред на утвърждаване на установената след 9-ти септември 1944г. власт е прокаран последователно и в следващите нормативни актове.[11]                     ЗАКЛЮЧЕНИЕ   През османския период общините се делят на верски принцип, като всички поданици на султана са равни, независимо от това каква вяра изповядват. Съгласно административно-териториалното деление в османската империя най- голямата административна единица е вилаетът. Подобно на френския департамент той се разделя на санджак или арондисман(окръг), кааза или кантон(околия), нахии и общини(комуни). В хода на освободителната Руско-турска война от 1877-1878г. се ражда не само българската свобода. С решаваща помощ от Русия започва изграждането на младата държава. Така голямата славянска империя иска да придобие приемуществено влияние от двете страни на балкана и да получи стратегически превес над останалите велики сили в центъра на полуострова. Подкрепата на Петербург се разгръща в система от институции и начинания получили обобщаващо название Временни руско управление София посреща Освобождението през 1878 г. като един от основните селищни центрове в българските земи. Градът е търговско-промишлено и земеделско средище. Седалище е на санджак и има ключово място в църковно-просветните и революционните борби на българите.   След приемането на Търновската конституция българското местно самоуправление се реформира. Територията административно се дели на окръжия, околии и общини. След преврата на 19 май 1934 г. всички общински съвети са разпуснати и е издадена Временна наредба за управлението на общините. Решенията на техните постоянни присъствия подлежат на утвърждаване от органите на изпълнителната власт. В исторически план развитието на статута на Столичната община следва общите характеристики на организацията на останалите европейски столици. Още в края на XIX в. се оформя специфична вътрешна градска административна структура, особена организация и механизъм на комплектоване на общинското ръководство, несъществуващи в останалите големи градове в страната. Успоредно с това централната власт си запазва лостове за по-пряка и цялостна намеса в градския живот, но отстъпва на общината допълнителни правомощия, които останалите градски центрове не притежават. Естествена последица от този процес е йерархическото издигане на Столичната община и приравняването й в ранг на най-големите териториално-административни единици в държавата при запазване на чисто общинските характеристики и структури.                                     БИБЛИОГРАФИЯ     1)         Търновската конституция от 16.04.1879 г 2)         23 май 1880 г. Закон за административното деление на територията на княжеството 3)         1909г. Закон за допитване до народа по общинските въпроси 4)         1886г. Закон за градските общини и закон за селските общини 5)         Декември 1887 и януари 1907г. – Закони за Окръжните съвети 6)         1909г. Закон за допитване до народа по общинските въпроси 7)         1925г. Закон за окръжните съвети 8)         1933г. Закон за закриване на окръжните съвети 9)         Зина Маркова  - Общинската управа преди освобождението , София 120 г. столица - издава БАН. 10)       Валери Колев – Общините в България (60-те – 80-те години на XIX век) – ИФ-94, 2006г. 11)       Г. Пеев - Европейският град : “Българските традиции в отношението градска управа – представители на централната власт” Универститетско издателство “СВ. Климент Охридски”. 12)       Мария Манолова - Нормотворческа дейност на временното руско управление, Сиела 2003 г. 13)       Валери Колев - Статутът на СО (1878-1998) – София 120 г. столица , издава БАН. 14)       Мария Манолова - История на държавата и правото – издание на ЮЗУ “Н. Рилски” 1994 г. 15)       Румен Даскалов - Българското общество 1878 – 1939г. том 2 , издава БАН. 16)       История на местното самоуправление – Сборник – Университетско издателство “Неофит Рилски” – Благоевград 2003г. , съставители – Кристина Попова, Марияна Пискова, Милена Ангелова, Нурие Муратова – “Законодателството за местното самоуправление в България от втората половина на XIX век до първата половина на XX век стр. 259 17)       Мария Манолова – Законодателство и реформи в общинското самоуправление 1878 – 1944 – 1991г. София 2005 г.                       ПРИЛОЖЕНИЕ 1       ПРИЛОЖЕНИЕ 2            

---

[1] Валери Колев - Статутът на СО (1878-1998) – София 120 г. столица , издава БАН, стр. 207 – 216. [2] Румен Даскалов - Българското общество 1878 – 1939г. том 2 , издава БАН, стр. 67 [3] Мария Манолова – Законодателство и реформи в общинското самоуправление 1878 – 1944 – 1991г. София 2005 г., стр. – 80-82 [4] Мария Манолова – Законодателство и реформи в общинското самоуправление 1878 – 1944 – 1991г. София 2005 г., стр. – 80-82 [5] Валери Колев - Статутът на СО (1878-1998) – София 120 г. столица , издава БАН, стр. 207 – 216. [6] проф. Мария Манолова - История на държавата и правото. Печатна база при ЮЗУ “Н. Рилски” – Благоевград, стр. 198 [7] Румен Даскалов - Българското общество 1878 – 1939г. том 2 , издава БАН, стр. 54 [8] Валери Колев - Статутът на СО (1878-1998) – София 120 г. столица , издава БАН, стр. 207 – 216. [9] Мария Манолова – Законодателство и реформи в общинското самоуправление 1878 – 1944 – 1991г. София 2005 г., стр. 82-84 [10] Валери Колев - Статутът на СО (1878-1998) – София 120 г. столица , издава БАН, стр. 207 – 216. [11] Мария Манолова – Законодателство и реформи в общинското самоуправление 1878 – 1944 – 1991г. София 2005 г., стр. 82-84