Б.Периодът 1879 - 1934              След приемането на Търновската конституция  българското местно самоуправление се реформира. Член 3 на Търновската конституция от 16 април 1879 г. постановява „Територията административно се дели на окръжия, околии и общини. Особен закон ще се изработи за наредбата на това административно деление върху начала за самоуправление на общините". Този принцип, приет единодушно от народните представители, се реализира различно от правителствата на консерватори и либерали.[1] Определението за община е “град или по-голямо селище, заедно с околните територии, с които е свързано топографски, икономически и културно”.[2] На 18 август 1879 г. първото консервативно правителство обнародва Привременни правила за общинското градско и селско управление, които въвеждат нова регламентация на общинските органи. Те въвеждат назначаемост на кмета от централната власт.[3] Съгласно този принцип кметът и неговите помощници се назначавали между избраните членове на общинския съвет от централната власт. С акта на назначаване именно централната власт, а не избирателите определяли кой измежду избраните членове да бъде кмет и кои негови помощници. Освен това, твърде разширените правомощия, които били предоставени на кмета извели на преден план едноличното начало в управлението на общините. Въпреки, че се запазвали общинските съвети като изборни тела предвиждало се тяхното избиране да става чрез двустепенни избори, като наред с това се въвеждал имуществен, образователен и възрастов ценз за избираемите.[4] Създава се извънреден статут на столичния град: „Общинският съвет на град София се състои поради особеното положение на този град, като нова столица, от членове, половината назначени от княза и половината избрани". Въпреки протестите на общинския съвет това положение е приложено след изборите през септември с. г., но централната власт отстъпва и назначава 7 съветници при 8 избрани. Поемането на властта от Либералната партия дава нова насока в регламентацията на общините в страната и на столичната община. Прилагането на Законопроекта за общините от 1880 г., въпреки че не е окончателно приет от парламента, въвежда трудно приложимия орган на пряката демокрация - общинското събрание, в което имат право да участват всички мъже избиратели.[5] Този законопроект въвежда пряко избиране на общинския съвет, кмета и неговите помощници от населението чрез свободни и независими избори. Извежда колегиалното начало на преден план пред това на едноличното, което да намира проявление само при действия, изискващи едноличната разпоредителност и оперативност на кмета. Ограничава вмешателството на централната власт върху дейността на общинските органи чрез поверяване на контролни функции не само на окръжния управител, но и на една постоянна окръжна комисия, която макар и оставена да действа под председателството на окръжния управител, да разполага със самостоятелност при вземането на решения.[6]                    Особеният статут на София като столица става причина в Закона за административно деление територията на Княжеството от 1880 г. Софийският окръг да стане първостепенен. В края на същата година общините на София, Варна, Русе и Видин административно са приравнени към околии.[7] Страната се разделя на 21 окръжия, 58 околии и 1354 общини.[8] Възприето е административно деление на три степени: окръзи, разделени на околии, които на свои ред се разделяли на общини. До държавният преврат през лятото на 1881г. И установения Режим на пълномощията в НС се разгледат няколко законопроекта за общински закони и в крайна сметка се приема предложеният от министър-председателят Драган Цанков закон. Не е много успешен и среща неодобрение дори сред голяма част либералите, които са управляващата партия по това време. След преврата, когато властта преминава в ръцете на княза и консерваторите, един от най-важните въпроси, който трябва да намери своето решение, е за административната система. Константин Иречек, който е един от теоретиците на промените, в една своя “паметна бележка” до княза предлага организацията да бъде по румелийски т.е. френския образец. Начело на новата административна единица “департамент”, който окрупнява и замества окръга, стои префект, който “ е представител на централната власт в департамента и началник на всички учреждения”. [9] През лятото на 1882 г., по време на режима на княжеските пълномощия, в столицата се въвежда длъжността градоначалник, който има правата на окръжен управител. Във връзка с това през октомври с. г. градът е разделен на 4 полицейски участъка. Под влияние на издигането на столицата в полицейско отношение общинският съвет взима решение за обособяване на 4 градски части, управлявани по традиция от мухтари, представители на кмета. Законът за общините и градското управление от 1882 г. потвърждава назначаемостта на кметовете от правителството.[10] Според неговите клаузи кметовете с оглед големината на общината се назначават от княза или от министъра на вътрешните работи. Те задължително са членове на избираните от населението съвети. С назаначаването си те стават председатели на тези съвети и съсредоточават изпълнителната власт по места в свои ръце. Същевременно с два нови закона странта се разделя на 15 окръжия и 56 околии.[11] Околиите представлявали чисто административно подразделение, а окръзите и общините, самоуправителни тела със собствена компетентност и функции.[12] В закона за “окръжните управители и околийските началници” се определеят задълженията и изискванията към тези важни чиновници. Използваният френски модел довежда до почти пълна идентичност между функциите на управителя и началника, от една страна и на префекта и помощник префекта на Наполеон III. Тези длъжностни лица ръководят цялата администрация на поверената им административна единица.             Основните изисквания спрямо окръжния управител са, той да има навършени 27 години, да има завършено поне средно образование и най-малко двегодишен стаж като държавен чиновник. Назначава се с княжески указ по предложение на министъра на вътрешните работи, който е и негов непосредствен началник. Окръжният началник е представителя на централната власт и държавния глава в политическо и административно отношение в съответния окръг. Той следи за изпълнението на законите и разпорежданията на централната власт от страна на различните институции. Той е отговорен за реда и безопасността, надзирава законността при всички избори. Сред задълженията му е три пъти годишно да обикаля поверения му окръг и да изпраща писмени доклади за състоянието му до Министерството на вътрешните работи. Управителят следи и за законосъобразността на решенията на изборните съвети по места. В изградената служебна йерархия като помощник на управителя се определя секретаря на окръжната канцелария, който го замества в случай на нужда. Според големината и значението на ръководения окръг окръжните управители се разделят на три категории: първостепенни – с административни центрове гр. София, гр. Варна, гр. Русе и гр. Търново; второстепенни – с административни центрове гр. Кюстендил, гр. Шумен, гр. Враца и гр. Видин и третостепенни – с административни центрове гр. Разград, гр. Силистра, гр. Свищов, гр. Севлиево, гр. Плевен и гр. Лом. Разликата се състои само в щатовете ( заплащането), а не в правомощията за управление и във функциите. Все пак съществува и една отлика от френската система, която прави впечатление на чуждите наблюдатели, а именно, че “българските префекти” са натоварени с повече полицейски и финансови функции от френските им колеги. Правото на управителя да назначава чиновниците по места често довежда до конфликт с кметовете. Но на опитите на някои кметове да ходатайстват или протестират за подобни назначения министърът на вътрешните работи реагира строго, като ги заплашва с наказания поради “вмешателства в делата на правителството”.[13] Окръжният управител разполагал с голяма власт и пряк достъп до всички министри. Орган на самоуправлението е окръжният съвет, избиран чрез преки избори от избирателите на всички общини, включени в окръга. Функциите му са свързани с решаване на проблеми от образователен, икономически и благоустройствен характер. Изпълнителен орган на окръжните съвети е окръжната постоянна комисия. Но самоуправлението на това ниво е доста ограничено поради факта, че централната власт предоставя големи правомощия на своя представител – окръжния управител.[14] Той упражнявал общ надзор над всички държавни служби в окръга, бил началник на полицейските власти, непосредствен шеф на околийските началници. Имал в свое подчинение окръжен инженер, окръжен училищен инспектор, окръжен ветеринарен лекар и пр.[15] Околийския началник управлява околията и е пряко подчинен на окръжния управител. И той се назначава с княжески указ по предложение на министъра на вътрешните работи. Изискванията за заемане на службата са: да е навършил 25 години, да има завършено поне четири класно (основно) образование и двегодишен чиновнически стаж. Административните права и възможности на околийския началник са твърде ограничени. Това е по-скоро “трансмисионна” длъжност, заключаваща се в изпълнение на разпорежданията управителя и на централната власт и най-вече е с полицейски функции. Приетите закони показват стремежа на управляващите по време на режима на пълномощията да се въведе строга централизация в държавната машина. Те са свидетелство за желанието на властта да установи по-строг контрол върху администрацията с цел, от една страна, чиновниците, голяма част от които недоволстват от режима, да бъдат респектирани, а от друга – да се контролират и местните изборни съвети.[16] През лятото на 1883 г. със Закона за Столичното градоначалство, общината окончателно е приравнена в административно отношение към околия, а в полицейско - към окръг През юли 1886 г., правителството на Петко Каравелов, регламентира общинската власт за близо петдесетгодишен срок чрез два еднотипни закона - за градските общини и за селските общини.[17] Задълженията на градските общини са “първоначалното образование на двата пола” , “общинските болници” , “пожарната команда”, библиотеките и читалищата, благоустройството, а на селските – първоначалните училища, общинските хамбари и животните за разплод (общински бикове и овни). Общинските градски съвети се състоят от 12 до 16 членове според големината на общината. Съветниците трябва да са по-възрастни от 30 години, да имат граждански права, да са грамотни, да не бъдат държавни чиновници, полицаи или военни и да нямат договорни отношения с държавата за строеж или доставки. Близки роднини не могат да са членове на един и същи съвет, също както и лица, които получават помощ или пенсия от общината. Избраните съветници се утвърждават от окръжния началник. Князът при определени условия може да разпуска градските съвети. Съветът вече сам избира кмет измежду своите членове, който подлежи на утвърждаване от княза. Кметът и помощниците му (от един до три) са на платена длъжност и се водят “общинско управление”. Градските общински съвети заседават четири пъти годишно и разглеждат, и решават всички дела от местен обществен интерес: местните данъци, общинските имоти, общинските благотворителни учреждения, пътища и мостове, лечебници и болници, училища, църкви, пазари и панаири.[18]Именно на общинския съвет, като колегиален орган на общинската власт, а не на кмета се поверявало взимането на най-важните решения. Съгласно закона за градските общини тези решения били три вида: решения които се изпълняват направо от кмета, без предварително одобрение на по-горната власт; решения които подлежат на утвърждаване от по-вишестоящите органи преди да се въведат в действие и решения, чието въвеждане в действие изисква утвърждаването им с княжески указ.[19] Общините с повече от 4000 души са задължени да имат общински лекар и акушерка, а всяка община своя общинска полиция. Новите закони предоставят на кметовете част от правата на окръжните управители и околийските началници. Те вече имат право да назначават някои чиновници, да разрешават строежи, отварянето или затварянето на различни заведения ( кръчми, кафенета, хотели и т.н.). Кметовете отговарят за списъците на “младите момци, които подлежат на набор”, както и за изборните списъци. Неговите решения се отменят или отлагат в случай на закононесъобразност от окръжния управител ( за софийския кмет – от министъра на вътрешните работи). Длъжността на кмета става двойствена по характер – той е едновременно представител на централната власт и избраник, длъжен да брани местните интереси. Успешното съчетаване на двете функции се оказва по силите на малцина и текучеството при кметовете е често явление, като малцина успяват да изкарат до края цял мандат. Крачка напред в самоуправление е, че на окръжните управители вече се отнема правото да отстраняват временно всички кметове или помощниците в окръжието. Законите третират и финансовите проблеми на градовете, чиито бюджети стават обект на контрол на Върховната сметна палата. В най големите градове с бюджети над        500 000 лева правителството назначава особен правителствен чиновник, без чието разрешение не може да се изразходва никаква сума. По този начин централната власт затвърждава своята опека над тези градове.[20] За изработването на законите П. Каравелов използва френския общински закон от 5 април 1884 г., с него се въвежда т. нар. „административен режим", но при уравновесени тенденции на централизация и децентрализация. Общините се управляват от кмет и помощник-кметове (общинска управа/постоянно присъствие), избирани от пряко избран от населението общински съвет с тригодишен мандат. Общинската управа е изпълнителен орган на съвета. И кметовете, и съветите действат, от една страна, като институти на местното самоуправление и тогава се контролират от органите на регионалното самоуправление - окръжните съвети и техните постоянни комисии. От друга страна, те са органи на централната власт и са подчинени на нейните преки представители - околийските началници и окръжните управители. Този двойствен характер на общинските органи ги прави нестабилни и податливи както на натиск от страна на държавата, така и на местните интереси. Особен статут за столичната община не се предвижда.[21] Приетите по времето на Каравелов закони въвеждат сравнително умерена централизация и като доказателство за добрия баланс е фактът, че те ще бъдат в сила чaк до 19 май 1934г.             През 1887г. След поемането на властта от Стефан Стамболов, е приет нов Закон за окръжните съвети. В него проличава стремежът да се постигне допълнително равновесие между правата и отговорностите на назаначениете от централната власт чиновници по места – окръжните управители и местното самоуправление в лицето на изборните съвети, но все пак с превес на държавните чиновници. Правата на съветници се раширяват, но управителят продължава да има право на контрол върху решенията. Видна е еволюцията във възгледите на Стефан Стамболов – от защитник и радетел за предоставянето на големи права за самоуправление на общините по време на II ОНС през 1880г. с поемането на властта той вече налага по-силна централизация. Известен афоризъм на френския политик Пол Дешанел гласи : “Атакуваш централизацията, когато си в опозиция, но си щастлив да се възползваш от нея, веднъж достигнал до властта.” Тази мисъл е напълно валидна за Стефан Стамболов. Създадената централизация е удобна, тъй като чрез окръжните управители министър-председателят разполага с контрол и власт и по места. Назначаваните “български префекти” се превръщат в послушни партизани на управляващата партия и не изпълняват ролята на държавни чиновници, както го изисква формално законът. Ето защо и постът им става нестабилен. С падането на всяко правителство се заменя и висшата администрация в страната. По времето на Стамболов, който е на власт в продължение на 7 години, сред административните чиновници цари спокойствие. Личната преданост започва да играе важна роля за задържане на поста, което довежда, от една страна, до сериозна корупция, а от друга, до спадане на нивото на хората, заемащи този важен пост . Централната власт и най-вече министърът на вътрешните работи е деен участник във взаимоотношенията с общините.[22]             През февруари 1889 г., при управлението на Стефан Стамболов, по предложение на Вътрешното министерство броят на градските части в София е увеличен на 5. Те се управляват от комисарства, които имат собствени правилници и отговарят за административното обслужване на населението.[23] През 1904 г. се извършват промени в законите за общините – вече не окръжният управител определя постоянната комисия, която управлява общината в случай на разпускането на общинския съвет, а окръжната постоянна комисия с одобрение на министъра на вътрешните работи. Доста се ограничават възможностите за разтуряне на общинските съвети, което цели да намали засилената партизанщина и честите намеси на окръжните управители.[24] Предвиждало се разпускането на общинския съвет да става само при положение, че половината и повече общински съветници си подадат оставката или при положение, че те бъдат отстранени по искане от прокурор и определение на окръжния съд поради даването им под съд. През 1909г. е приет закон за допитване на народа по общинските работи. С този закон точно се определят решенията, които подлежат на одобрение от народа. Тези решения се отнасят до: изграждане здания за нуждите на общината, канализиране на улици, прокарване на водопроводи, направа на мостове, пътища и всякакъв вид съоръжения, скючване на заеми, продажба и отчуждаване на общински недвижими имоти, закриване на общината и присъединяването и към друга, както и отцеопване на някое село от общината.[25] Едва в края на 1918 г. коалиционният кабинет на демократи и радикали начело с Александър Малинов подготвя нов цялостен законопроект за градските общини, с отделна глава за „особени наредби за Столичната община". Петте градски части се превръщат в четири „подкметства", а общинският съвет се състои от 50 съветници. На основата на този проект, през май 1922 г., при управлението на БЗНС е приет първият Закон за Столичната община. Той разделя града на шест района, управлявани от деветчленни районни съвети, които избират кмет на района и двама негови помощници. Централният столичен съвет се съставя по особен начин. Първоначално в районните съвети се избират по 12 членове, които помежду си избират по трима представители в Централния съвет, а Министерският съвет има право да назначи още 12 души измежду общия брой районни съветници. Докато избраните за Централния съвет престават да участват в заседанията на районните съвети, то посочените от правителството заседават и в двата съвета. Измежду всички районни съветници с постановление на кабинета се назначава кмет на Централното управление, който не е отговорен пред Централния общински съвет. Тримата помощници на централния кмет обаче се избират от Централния съвет и могат да бъдат бламирани от него. Политическият характер на тази сложна система е подчертан и в забележката, че всяка група от най-малко 4 съветници в районно кметство има право на поне един съветник в Централния съвет. Централният кмет се отстранява от длъжност с постановление на правителството и е изравнен по ранг с окръжен управител. При разпускане на Централния съвет автоматично се разпускат и районните съвети, а при разпускане на поне три от районните съвети може да бъде разпуснат и Централният съвет. При разпускане на районните съвети се прилага Законът за градските общини, като тричленните комисии се назначават от вътрешния министър. Съветниците в Централния съвет, излъчени от разпуснат районен съвет, продължават да изпълняват функциите си до заместването им с новоизбрани. При разпускане на Централния съвет за оперативно управление на общината се назначава седемчленна комисия, като председателите на районните тричленни комисии участват по право в нея, а вътрешното министерство назначава и нейния председател. В такъв случай изборите се насрочват за целия столичен град в рамките на три месеца. Законът за столичната община е нагледен пример за узаконяване на държавното вмешателство в автономията на най-голямата българска община. Привидната демократичност, най-вече в районите, зле прикрива разпокъсването на единната градска избирателна колегия на шест части и извънредните права и необичайната продължителност на действие на Централната седемчленна комисия. Положителните страни на този закон никога не са могли да се почувстват - превратът на 9 юни 1923 г. и събитията след него прекъсват мандата на току-що избраните общински съвети. През май 1924 г. кабинетът на Демократическия сговор, начело с професор Александър Цанков, изменя Закона за Столичната община. Запазват се съществуващите шест района, като районните съвети се състоят от 6 -18 членове, съобразно броя на избирателите. Тези съвети избират между два и седем съветници (указани конкретно в закона) от своите състави за Централния съвет - общо 24 членове. Централният съвет избира кмета и помощниците му и може да ги бламира. Премахва се и възможността на правителството да назначава и уволнява кмета на столицата. Времето на действие на евентуалната Централна седемчленна комисия се ограничава до един месец. Изменението е палиативна мярка. То ликвидира само част от очевидните слабости на действащия дотогава закон и позволява на управляващите да си осигурят управлението на столицата, без да спечелят изборите. През 1926 г. при управлението на Андрей Ляпчев с изменение на Закона за Столичната община е извършено прерайониране на града и се създават по-равностойни по големина и население райони. Това налага промяна в броя на съветниците в районните съвети и на техните представители, избирани в Централния общински съвет. Промените имат изцяло технически характер. Управлението на столичния град в периода 1926 -1928 г. добре показва, че седемте общински съвета (шест районни и един централен) създават повече проблеми, отколкото решават. Новият Закон за Столичната община от 1929 г. въвежда четиригодишен мандат за общинските органи - общински съвет, постоянно присъствие и кметски наместници в шестте района. Общинският съвет се състои от 36 членове, като всеки район избира между 5 и 8 от тях. Съветът се разтуря, ако 2/3 от съветниците не могат да изпълняват функциите си, не могат да бъдат заместени с подгласници и съветът не може да взима решения. Кметът се избира от общинския съвет, утвърждава се от вътрешния министър и има петима помощници, избирани по същия начин. За всеки район общинският съвет предлага по две кандидатури, от които едната кметът назначава за свой наместник. През февруарската сесия задължително се гласува бюджетът на общината, а през октомврийската- бюджетът на общинските стопански предприятия. Общинският съвет и постоянното присъствие запазват своите традиционни за страната компетенции. За столичния град се създава и т. нар. „засилено постоянно присъствие", за утвърждаване на тръжни книжа над 1 000 000 лева, като в него освен кмета и помощниците му участват и още двама съветници, определени от общинския съвет. Столичната община се изважда от компетенциите на Софийския окръжен управител и кореспондира директно с Вътрешното министерство. Законът за Столичната община на правителството на Народния блок, приет по предложение на демократа Александър Гиргинов през 1932 г., намалява броя на районите на 4, начело с кметски наместници. Той въвежда задължително утвърждаване на всички решения на общинския съвет от централната власт.[26] В следствие от развитието на световната икономическата криза през 1933г. Българските общини са поставени в извънредно тежко икономическо положение. Основе прoблем става физическото оцеляване на населението. Действията на общинските администрации се свежда до осигуряване на заплати на общинския персонал и мобилизиране на благотворителността у по-заможните слоеве на обществото в полза на бедстващите в духа на принципите на взаимопомощ и обществена солидарност. Създадени са извънредни “народни кухни” за осигуряване безплатна храна за социално слабите.[27] През лятото на 1933г. окръжните съвети се закриват. Ликвидирана е междинната степен на регионалността, засилена е централизацията и са увеличение функциите на местните държавни органи (окръжен управител).[28] Издаден е законът за Столична община, Закон за закриване на окръжните съвети и Закон за облекчение на общините. Прокараната в тях тененция за ограничаване на самоуправлението, колкото и обяснявана да е тя с обективни държавнически съображения за повече икономи, за по-добро администриране и финансово стабилизиране на общините или с особен характер на софийската община в сравнение с останалите градски общини е резултат от схващането преди всичко за превеса, който трябва да има централистичното начало в управлението на самоуправителните тела. Противопоставянето на началото на централизацията на началото на децентрализацията (като две поначало противоположни по своята същност начала) и трайното вмесване на първото начало за сметка на второто в разпоредбите на създадените закони се аргументира от правителственото мнозинство в Народното събрание с “общия повик” да се усъвършенства местната администрация и направи тя по-пригодна да отговори на нуждите на населението. Въпреки сочения от опониращите в Народното събрание безспорен факт, че децентрализацията като “придобивка на демокрацията… води към сближаване на управлението на гражданите”, децентрализацията “усилва чувството на отговорност… усилва контрола и облекчава централното управление…”.[29] С тези нововъведения в авторитарен дух се легализира на практика предприетия от правителството курс на посегателства върху общинското самоуправление. Този курс, колкото и мотивиран с важните за всяка реформа държавнически съображения за премахване на “преплитането във функциите” между органите на държавата и на местното самоуправление и с нуждата да се отговори на големия повик за повече икономии и стабилност в дейността на самоуправителните учреждения, се посреща в парламента и извън него с неодобрение и реакция. Както разширяването на правото на централната власт да контролира дейността на Софийската община, така и закриването на най-големите самоуправителни тела - окръжните съвети, и техните постоянни комисии с право се преценяват като пробив в системата на самоуправителните учреждения. Втората не по-малко важна причина за разрастването на недоволството сред народните маси трябва да видим в това, че не рядко мотивите за извършването на една или друга реформа в областта на общинското самоуправление не намират трайно и последователно отражение в разпоредбите на създаваните законодателни актове. Закриването например на окръжните съвети не довежда до предвижданите икономии, нито пък до по-непосредствен и пряк контакт между центъра и периферията не само поради прехвърлянето на службите на окръжните съвети в съответните държавни учреждения, но и поради създаването на допълнително на още служби. Разминаването между мотивите на законодателя, представяни като стремеж към нововъведение и усъвършенстване чрез търсене на нови, отговарящи на изискването на времето средства и начини и самите законни разпоредби - до още по-сериозни сблъсъци между носителите на централната власт и представителите на самоуправителните учреждения. Цялото това напрежение намира обществен отзвук в преврата от 19 май 1934г. След тази дата започва общото настъпление на централистичното начало в българския държавен и обществен живот. Съществуващата до този момент партийно-политическа система, преценена от новото правителство като напълно дискредитирана и разложена, се заменя с не партийно национална власт. Главната цел на новата власт е да установи “стегната и икономична организация на държавата” , “стабилна общинска власт с назначавани кметове”,”стабилитет на обществените служители” на основата на цялостното “преустройство на службите и изискванията на моралния, образователния и служебния ценз на служителите”.[30]

---

[1] Търновската конституция от 16.04.1879 г. [2] Г. Пеев - Европейският град : “Българските традиции в отношението градска управа – представители на централната власт” – издава НБУ , стр. 96 [3] Валери Колев - Статутът на СО (1878-1998) – София 120 г. столица , издава БАН, стр. 207 - 216 [4] Мария Манолова - История на държавата и правото – издание на ЮЗУ “Н. Рилски” 1994 г. стр, 188 [5] Валери Колев - Статутът на СО (1878-1998) – София 120 г. столица , издава БАН, стр. 207 - 216 [6] Мария Манолова - История на държавата и правото - – издание на ЮЗУ “Н. Рилски” 1994 г. стр, 189 [7] Валери Колев - Статутът на СО (1878-1998) – София 120 г. столица , издава БАН, стр. 207 - 216 [8] Г. Пеев - Европейският град : “Българските традиции в отношението градска управа – представители на централната власт” – издава НБУ. стр. 96 [9] Г. Пеев - Европейският град : “Българските традиции в отношението градска управа – представители на централната власт” – издава НБУ.  стр. 96 [10] Валери Колев - Статутът на СО (1878-1998) – София 120 г. столица , издава БАН, стр. 207 – 216. [11] Г. Пеев - Европейският град : “Българските традиции в отношението градска управа – представители на централната власт” – издава НБУ. стр -   97 [12] Румен Даскалов - Българското общество 1878 – 1939г. том 2 , издава БАН, стр. 63 [13] Г. Пеев - Европейският град : “Българските традиции в отношението градска управа – представители на централната власт”. издава НБУ. 97-98 [14] Г. Пеев - Европейският град : “Българските традиции в отношението градска управа – представители на централната власт” – издава НБУ. стр. 98 [15] Румен Даскалов - Българското общество 1878 – 1939г. том 2 , издава БАН, стр. 63 [16] доц. д-р Г. Пеев - Европейският град : “Българските традиции в отношението градска управа -представители на централната власт” – издава НБУ. стр. 98 [17] Валери Колев - Статутът на СО (1878-1998) – София 120 г. столица , издава БАН, стр. 207 – 216. [18] Г. Пеев - Европейският град : “Българските традиции в отношението градска управа – представители на централната власт” – издава НБУ. стр. 99 [19] проф. Мария Манолова - История на държавата и правото. Печатна база при ЮЗУ “Н. Рилски” – Благоевград, стр. 191 [20] Г. Пеев - Европейският град : “Българските традиции в отношението градска управа – представители на централната власт”. издава НБУ. стр. 99-100 [21] Валери Колев - Статутът на СО (1878-1998) – София 120 г. столица , издава БАН, стр. 207 – 216. [22]  Г. Пеев - Европейският град : “Българските традиции в отношението градска управа – представители на централната власт”. издава НБУ стр. 101 [23] Валери Колев - Статутът на СО (1878-1998) – София 120 г. столица , издава БАН, стр. 207 – 216. [24] Г. Пеев - Европейският град : “Българските традиции в отношението градска управа – представители на централната власт”. – издава НБУ. стр. 102 [25] Мария Манолова-История на държавата и правото. Печатна база при ЮЗУ “Н. Рилски” – Благоевград, стр. 193 - 194 [26] Валери Колев - Статутът на СО (1878-1998) – София 120 г. столица , издава БАН, стр. 207 – 216. [27] Мария Манолова-История на държавата и правото. Печатна база при ЮЗУ “Н. Рилски” – Благоевград, стр. 255 [28] История на местното самоуправление – Сборник – Университетско издателство “Неофит Рилски” – Благоевград 2003г. , съставители – Кристина Попова, Марияна Пискова, Милена Ангелова, Нурие Муратова – “Законодателството за местното самоуправление в България от втората половина на XIX век до първата половина на XX век стр. 259 [29] Мария Манолова – Законодателство и реформи в общинското самоуправление 1878 – 1944 – 1991г. София 2005 г., стр. 71-74   [30] Мария Манолова – Законодателство и реформи в общинското самоуправление 1878 – 1944 – 1991г. София 2005 г., стр. 71-74