Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.11.2012 09:06 - Песен за човека
Автор: podlopioner4e Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1244 Коментари: 0 Гласове:
0



Песен за човека

Ние спориме

       двама със дама

               на тема:

"Човекът във новото време".

А дамата сопната, знаете –

тропа, нервира се,

           даже проплаква.

Залива ме с кални потоци

                   от ропот

и град от словесна

              атака.

– Почакайте – казвам, – почакайте,

                                нека... –

Но тя ме прекъсва сърдито:

– Ах, моля, запрете!

                Аз мразя човека.

Не струва той вашта защита.

Аз четох как някой

           насякъл с секира,

насякъл сам брат си, човека.

Измил се,

   на черква отишъл

                подире

и... после му станало леко. –

Смутено потръпнах. И стана ми тежко.

Но аз

   понакуцвам

        в теория

и рекох полека,

         без злоба,

               човешки,

да пробвам със тази история. –

Тя, случката, станала в село Могила.

Бащата бил скътал

               пари.

Синът ги подушил,

           вземал ги насила

и после баща си затрил.

Но в месец, или пък

              във седмица само

властта го открила и... съд.

Ала във съдът

      не потупват по рамото,

а го осъждат на смърт.

Отвели тогава злодея

                злосторен,

затворили този субект.

Но във затвора попаднал на хора

и станал

     човек.

Не зная с каква е

         закваса заквасен,

не зная и как е

           замесен,

но своята участ

       от книга по-ясна

му станала с някаква песен.

И после разправял:

     "Брей, как се обърках

и ето ти тебе

         бесило.

Не стига ти хлеба,

             залитнеш

                от мъка

и стъпиш в погрешност на гнило.

И чакаш така като скот

                в скотобойна,

въртиш се, в очите ти – ножа.

Ех, лошо,

   ех, лошо

       светът е устроен!

А може, по-иначе може..."

Тогава запявал той

своята песен,

запявал я бавно и тихо

Пред него живота

        изплаввал чудесен –

и после

    заспивал

        усмихнат...

Но в коридора

        тихо говорят.

Сетне секунда покой.

Някой полека вратата отворил. –

Хора. Зад тях часовой.

Някой от групата,

плахо и глухо,

казал му:

     "Хайде, стани."

Гледали хората

         тъпо и кухо

сивите, влажни стени.

Онзи в леглото

           разбрал, че живота

е свършен за него,

и в миг

скочил, избърсал потта от челото

и гледал с див поглед

                 на бик.

Но лека-полека

          човека се сетил –

страхът е без полза,

                ще мре.

И някак в душата му

            станало светло.

– Да тръгнем ли? – казал.

            – Добре.

Той тръгнал. След него

                   те тръгнали също

и чувствали някакъв хлад.

Войникът си казал:

              "Веднъж да се свърши...

Загазил си здравата, брат."

Във коридора

         тихо говорят.

Мрак се в ъглите таи.

Слезнали после на двора,

                   а горе

вече зората блести.

Човекът погледнал зората,

                   в която

се къпела с блясък звезда,

и мислел за своята

          тежка,

            човешка,

              жестока,

                 безока

                    съдба.

"Тя – моята – свърши...

               Ще висна обесен.

Но белким се свършва

               със мен?

Животът ще дойде по-хубав

                   от песен,

по-хубав от пролетен ден..."

Споменал за песен

             и нещо се сетил.

В очите му пламък цъфтял.

Усмихнал се топло, широко и светло,

отдръпнал се, после запял.

Как мислите, може би

                тука се крие

един истеричен комплекс?

Мислете тъй както си щете,

                      но вие

грешите, приятелко, днес. –

Човекът спокойно, тъй – дума

                         след дума

и твърдо редил песента.

Онези го гледали

          с поглед безумен,

онези го гледали с страх.

Дори и затвора

         треперел позорно,

и мрака ударил на бег.

Усмихнати чули звездите отгоре

и викнали:

       "Браво, човек!"

Нататък е ясно. Въжето

                   изкусно

през шията, после

              смъртта.

Но там в разкривените,

в сините устни

напирала пак песента.

И тук започва развръзката, значи.

Как мислиш, читателю, ти? –

Тя, бедната дама, започна да плаче,

започна във транс да крещи:

"Ужасно! Ужасно! – Разказвате,

                           сякаш

като че там сте били!"...

Какъв ти тук ужас?! –

        Той пеел човека. –

Това е прекрасно, нали?




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: podlopioner4e
Категория: Лични дневници
Прочетен: 84157
Постинги: 16
Коментари: 33
Гласове: 1560
Архив
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930