Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.05.2010 18:04 - Bakalavurskata mi teza 1
Автор: podlopioner4e Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2393 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 12.05.2010 18:18


 

ЦЕНТЪР ПО ПУБЛИЧНА АДМИНИСТРАЦИЯ                           ИСТОРИЯТА НА СОФИЙСКАТА ОБЩИНА ОТ XIX ВЕК ДО 1944Г. (БАКАЛАВЪРСКА ТЕЗА)                                     март 2010г.

 


 



УВОД
Историческите епохи не винаги се отделят една от друга с ясно определени граници. Процесите, които характеризират една настъпваща епоха, често са родени дълбоко в предхождащите я времена. С края на  XVII век се изнизват дните на дълго проточеното Българско средновековие. То е заченало вече духа на бъдното време, националното Възраждане. Ще минат още много десетилетия на усилия и жертви, преди да се появи на картата на Балканите една малка независима българска територия. Великото народно събрание през 1879г. избира за нейна столица София. Хилядолетният град навлиза в нова епоха, сякаш отхвърлил товара на миналото. В първата половина на XX век София се преобразява в красив и уютен европейски град. В работата си ще разгледам историческото развитие на София като град от XIX век до 1944г. През този период ще разгледам развитието на местното самоуправление през османския период и след освобождението на България. Ще разгледам главно законите и  промените в местното самоуправление. Целта на тезата е да покаже през какви етапи и преустроиства минава Софийската община по време на Османскато владичество и периода до 1944г. Предмет на изследване е ролята на местната власт през двата периода и взаимодействието между властта и гражданите. Обект на изследване са органите на местната власт и нормативната уредба в местното самоуправление през периода. Задачите, които си поставям са следните: ·        Да изследвам османския период и всичко свъзано с местното самоуправление в София през периода до освобождението. ·        Да изследвам историческото развитие на Софийската община в период от освобождението до 1944г.   Източниците, които съм използвал са:
  • 1839г. Гюлхански хатишериф
  • 1856г. Хатихумаюн
  • 1867г. Закон за вилаетите, 1870 Закон за администрация на вилаетите 16 април
  • 1879г. Търновската конституция
  • 23 май 1880 г. Закон за административното деление на територията на княжеството.
  • Октомври 1882г. – Закон за общинското и градско управление
  • 1886г. Закон за градските общини и закон за селските общини
  • Декември 1887 и януари 1907г. – Закони за Окръжните съвети.
  • 1909г. Закон за допитване до народа по общинските въпроси
  • 1925г. Закон за окръжните съвети
  • май 1929г. Закон за столична община
  • 1932г. Закон за столична община
  • 1933г. Закон за закриване на окръжните съвети
  • И други статии по темата.
                      1.СТОЛИЧНА ОБЩИНА ПРЕДИ ОСВОБОЖДЕНИЕТО Османското завоевание довежда до дълбоки промени в стопанския, обществения и духовния живот на балканските народи. Нарушена е преди всичко дьржавно-управленческата традиция и българите са лишени от възможността да ползват и развиват натрупания в столетията на свободното си съществуване опит в това отношение. И все пак, налагайки своя модел на земевладение и стопанска организация, администрация, съдопроизводство и пр., османската власт е принудена да допусне, макар и в твърде ограничени рамки, функционирането на редица традиционни форми на обществения живот на завареното население. Принудена е, защото практическите й нужди налагат търсенето на трайни пътища за регулиране на отношенията между немюсюлманските поданици и чуждата държавноправна система, основана на Корана. Тъй като някои страни от живота на християните не е възможно да се администрират чрез шериатските закони и право, допуска се действието на местното обичайно и църковно право, респективно на органите, които го прилагат. Друга особено съществена причина е, че християните са основният производителен елемент в империята ( на балканите ) и за пълното събиране на феодалната рента властите са принудени да прибягват до посредничеството на хора и организации от самото поробено население. Поради тези и редица други причини били запазени, при значителна модификация, разбира се, някои форми на самоуправление. Такива са източноправославната и други немюсюлмански църковни организации, общините, еснафските сдружения. Уязвими и ограничени в своята автономия, зависими и контролирани от османската държава, тези органи на самоуправление играят важна роля за съхраняване на народностните особености. Те се превръщат в единствените огнища, където българинът проявява обществена активност. [1]       Широкото местно самоуправление е една от основните характерни черти на Османската империя в началото на 19 век. Описанието на селския и градския живот в Европейска Турция от многобройните западни пътешественици неизменно стига до констатацията за сравнително добре развита общинска система както при християнското, така и при мюсюлманското население, която притежава широки пълномощия, макар и в рамките на традиционната милетска организация на обществото. Признатите права на Вселенската и Армено-грегорианската патриаршии и на юдейското изповедание в империята са допълнителна юридическа основа за развитието на техните религиозни общини, които имат значително по-широки функции и правомощия. Самоуправлението на немюсюлманските общности съществува на основата на шериата и по-специално на т.нар. “пакт зимми”, който допуска живеенето на немюсюлмани на територията на исляма, които получават закрила от мюсюлманската власт в замяна на заплащания поголовен данък джизие/харадж. В рамките на тази система отделните религиозни общности получават правото да се самоорганизират и самоуправляват в рамките на мюсюлманските светски закони, които произтичат от свещеното право шериат. Начело на тези самоуправляващи се немюсюлмански общности стоят техните местни религиозни водачи, ръководени от съответните църковни глави – вселенския и армено-грегорианският патриарси и главният равин. Едновременно с това всички нива на това самоуправление са пряко подчинени и на османската администрация по места.[2]  Последните изследвания върху балканската и в частност върху българската общинска институция показват нейното присъствие както в селото, така и в града, и то почти през целия период на османското владичество. Конкретният облик и прояви на отделната местна община се обуславят от много фактори, например, какъв статут има съответното селище, демографската му характеристика, равнището на стопанското му и социално развитие и т. н. Особено сложна е обстановката в големите градски центрове, където наред с плътното присъствие на османската власт имало представители и учреждения на християнската църква, немюсюлмански общини, а по-късно и силни еснафски сдружения. Функциите и дейността на отделните форми на самоуправление малко или повече се преплитали. Оскъдността на документацията за общините в градовете през до възрожденската епоха, пък и за XVIII в., не позволява да се създаде една по-пълна картина за тяхната структура, функции и роля. Наличните засега данни показват, че те се оформят не на народностен, а на религиозен принцип и обхващат цялото източноправославно население на съответния град в българските земи. Ръководството на православната общност е в ръцете на представителя на църковната власт, т. е. на Цариградската патриаршия, и това особено се чувства в градовете с митрополитски и епископски седалища, какъвто е София. Православните християни в София още през XVIII в. имали община, наречена „кюфре джемаати", начело на която бил владиката - „башкешиш". По аналогия с други случаи може да се приеме, че тя е уреждала взаимоотношенията между православните в областта на морала и бита, в стопанския живот, в църковно-училищното дело, посредничела е между християните и османската власт и т. н. Несигурен остава отговорът на въпроса за характера на социалните сили, в чиито ръце е било общинското самоуправление. В това отношение различията за отделните градски центрове се определят от стопанския му облик, от наличието и мащабите на еснафските сдружения, от това, дали православното население е смесено или преобладаващо българско. Въз основа на сведенията за българските жители на София през XVII в. биха могли да се направят някои предположения за характера и състава на софийската православна общинска управа. Преди всичко е известно, че в София е живеело компактно българско население, обособено от останалите етнически групи (главно турци, дубровничани, евреи) в отделна част на града, наричана „Варош", както и в „новия Варош". Там се настанявали все по-масово заселващите се през този период в града българи от околността. И тъй като гърците били сравнително малобройни, православната община е имала преобладаващо български облик. Населението разполагало със своите храмове и свещенослужители, които колективно поддържало. Същевременно данните от XVII в. представят София като развит търговски и занаятчийски град, с многобройни еснафски сдружения - 62, повечето от които смесени и около 16 чисто български. През ХVIII-ХIХ в. се знае за 63 сдружения, 26 от които са изцяло български. Именно измежду по-заможните българи от средите на търговско-занаятчийското съсловие постепенно се оформили местните български първенци. Надписите и приписките по софийските църкви и съхраняваната в тях богослужебна книжнина разкриват голямата роля на еснафите като ктитори и епитропи. Очевидно от същата социална среда е била излъчвана и общинската управа. За това свидетелства един съдебно-шериатски акт на софийския кадия от 1684 г., в който се казва, че заможните шивачи Грую Терзията и Михаил Сърмаджията са избрани от софийското раетско население за коджабашии (кметове) и упълномощени да събират от раята в София и околността царската давнина (харач). С по-нататъшното развитие на производителните сили и зараждането на капиталистическите производствени отношения през възрожденската епоха, ролята на търговците и занаятчиите като активна социална категория укрепва и тяхното участие в местното самоуправление се разширява. Успоредно с това общината, особено от втората четвърт на XIX в. нататък, обогатява своите функции във връзка с разрастването на националноосвободителното движение - борбата срещу Цариградската патриаршия и движението за национална светска просвета и култура. Традиционната община видоизменя своята дейност и се очертава като един от основните двигатели на българския възрожденски процес.[3] Местното самоуправление в териториите населявани с българи е резултат от принципите, въведени от високата порта. На различните религиозни общности, които живеят разграничени едни от други, без много взаимни връзки във всекидневието, е предоставено правото сами да разрешават тези проблеми, които нямат особено значение за функционирането на държавата. Този принцип е валиден за цялата империя и не е, както често се изтъква, “ чисто българско завоевание от времето на Възраждането”. Централната власт следи за реда и законността на различните нива чрез назначаваните от нея чиновници. След епохата на Танзимата, т. е. на реформите от средата на века ( Хатишерифа и Хатихумаюна), в османските учреждения вече се допускат и българи-християни. Гюлханският хатишериф от 3 ноември 1839г. обявява равенство за всички поданици на султана независимо “ от каква религия или секта са те “. Този документ, който може да се разглежда не толкова като някаква конституция, а по-скоро като акт, излагащ най-общи принципи за реформи, е прилаган непоследователно, а въпреки декларациите за равенство достъпът на християни и в частност на българи до високи постове в държавната администрация остава силно ограничен. Имаме по-сигурни данни за участие на българи единствено в новоучредените местни органи на властта – съветите по места (меджлиси). Тези институции се създават във всеки център на администрацията с цел да се ограничи властта на управителя и да се покаже някакво самоуправление.[4] Отначало промените засягат само централната власт и непряко се отнасят до местното самоуправление, утвърждавайки последните нововъведения. В края на 1839г. са потвърдени правата на общините да събират част от данъците. Направен е опит за премахване на системата на откупуване на данъците, а през април 1840 г. е въведена унифицирана ставка за натуралния десятък. Направен е нов опит за преброяване на населението и имуществото. От 1 март 1840г. са установени фиксирани заплати за всички чиновници на държавата. Султанската заповед за Северна България и Дупнишко от 1841г. определя заплатите на селските кметове както следва: за селата до 40 къщи 30-40 гроша, за селата с 40-50 къщи 60-150 гроша, за селата от 200 до 300 къщи до 500 гроша и за селата от 700 до 1000 къщи 500 – 1000 гроша. От началото на януари 1840 г. с еднотипни султански заповеди по отделните вилаети, одобрени от Висшия законодателен съвет, започва създаването на административни съвети (буюк меджилиси) във вилаетите и санджаците. Подобни по-малки съвети (кючук меджилиси) са въведени в каазите. Инструкцията за изборите в тези съвети изрично набляга на представителството на отделните признати вероизповедни общности. Изборите са двустепенни и провеждането им е поставено в зависимост от местните традиции. Повсеместно те довеждат до участие на кметовете на общините в административните центрове в меджилисите и поставят началото на формиране на печално известния “еветчийски институт”. При него ролята на не мюсюлманите се свежда само до потвърждаването на взетите от администрацията решения. Характерът на изборния процес и на функционирането на тези меджлиси   едва ли дават възможност да се счита, че е поставено началото на формиране на представителни учреждения от европейски тип и на модерно местно самоуправление в Османската империя. Радикалният характер на реформите от 1840 г. и съпротивата на широки консервативни слоеве срещу тях води до период на естествено намаляване на техния темп и дори до известна реставрация през годините 1841-1844 г. Що се отнася до общините, реставрацията води единствено до възстановяване на системата на откупуване на данъците през февруари 1842 г. но Върховният законодателен съвет запазва правата на меджилисите за контрол върху откупвачите. Това води до рязко увеличаване на данъчните тежести върху населението и затова по време на обиколката на финансовия министър Муса Сафет паша във Видинския санджак през 1843 г. му е връчено оплакване на населението, представено от селските кметове срещу илтизама(система за откупване правото на събиране на данъци) и увеличените данъци. Престават редовните заседания на меджлисите. През февруари 1845 г. султан Абдул Меджид издава нов хатишериф, който изказва недоволство от хода на преобразованията и дава нов подтик на реформаторите. Още през същата година са възстановени меджилисите с представители на общините в санджаците и каазите. За по-бързо провеждане на реформите започва редовното изпращане на специални инспектори в провинцията, които да контролират и налагат преобразованията. В три от европейските вилаети, сред които е и Битолския, се въвежда изборно начало при определянето на селските и кварталните кметове. Въпреки че системата на откупуване на данъците формално не е отменена и през 1847 г. дори е продължена с още пет години, тяхното събиране постепенно преминава в ръцете на общините. След 1850 г. селските кметове и първенци окончателно заместват откупвачите за хараджа и за натуралния десятък. Тези два елемента се запазват дори след 1852 г. когато реформите отново временно замират поради Кримската война.[5] През 1856г. Хатихумаюнът вече официално осигурява възможност за по-широко участие на християни в органите на местната и централната власт.[6] Неговите основни постановки за равноправие на християните с мюсюлманите и за ограничаване на произвола на светската и духовната власт в живота на национално - религиозните общности става по-стабилна основа за развитието на местното самоуправление и на общинската власт в империята на базата на изборни съвети, формирани “както от духовенството, така и от миряните из всяка община”. Тази постановка дава известен тласък на въвеждане на светски елемент в общинската система на империята и я отдалечава от милетския принцип. Особено силно се подчертават тези гаранции с обещания за разширяване на правата на общините в Разясненията към Хатишерифа, издадени на същата дата. Двата висши султански акта пораждат големи очаквания сред българите за стабилизиране на техните национални институции и широко петиционно движение за равни права с останалите национално-религиозни общности и особено с мюсюлманите. Не случайно формалните документи за упълномощаване   на селските първенци да представят интересите на общината пред местните и дори пред централната власт става обичайна практика още през лятото на 1857г. Общините започват да си присвояват и някои необичайни дотогава права – като, например, правото да регламентират търговията на своя територия. [7]   Законът за вилаетите, Уставът за управление на Дунавския виалет и приетият през 1870г. Закон за управление на вилаетите се основават на френския закон от 28 пювиоз година VIII ( 17 февруари 1800г.). Дело на реформатора Мидхат Паша, те дават нов тласък на българското участие в османската администрация. Създава се административна пирамида, заимствана от модела на Наполеонова Франция начело с валията, който подобно на френския префект, осигурява връзката на централната власт с местната. Равенството провъзгласено от Танзимата, се осъществява чрез броя на избраните членове на вилаетския съвет – по двама мюсюлмани двама не мюсюлмани от всеки санджак. Но поради присъствието и на “членове по право “ – различни чиновници, които почти винаги са мюсюлмани, християните отново, въпреки численото си мнозинство във вилаета, са в малцинство във вилаетския съвет. Създават се и градски съвети (беледие), на които се дават правомощия в областта на местното самоуправление. По своето устройство санджаците и каазите са намалени копия на вилаетския модел и в техните съвети също участват на паритетен принцип избрани представители на религиозните общности. Мюндюринът е служебното лице, което упражнява контрола на централната власт спрямо изборните съвети в решаването на местните дела и в голяма степен притежава правомощия, ограничаващи компетентността на съветите. Официален пост, който много често е запазван за българи е съветник на мюндюра в градските управи на населените места, където преобладават българите. Макар и рядко, започват да се появяват и други чиновници българи. На подобни чиновници населението не винаги гледа положително, защото вижда в тях, понякога с основание, понякога не – хора, защитаващи и прокарващи интересите на властта.[8] Според законът за вилаетите реформата в османската общинска система, като материя е организирана в два проблемни кръга - за общинската администрация и за общинските избори. Във всяка община се избират по двама мухтари от съответните национално-религиозни общности. Ако населеното място има по-малко от двайсет къщи, то избира само един общ кмет. Изборите се провеждат под ръководството на каймакама, който утвърждава техните резултати. Кметовете са “агенти на властта” в своите общини, що се отнася до събирането на данъците и до всички административни въпроси. Те ръководят всички общинските работи и представляват общините си пред по-горните власти. В това качество кметовете пряко ръководят общинската полиция, съставена от полски и горски стражи в рамките на специален правилник. Кметовете получават нареждания и указания от по-вишестоящите провинциални власти за всичко, отнасящо се до ролята им на представители на властта и до общинските въпроси.           В рамките на всяка религиозна община е имало съвет на старейшините в състав от трима до дванайсет старейшини. Те се избират едновременно и по същия ред като мухтарите. Имамите и духовните началници на немюсюлманските изповедания са членове на съветите на техните общини по право. Задълженията на съвета на старейшините са да разпределя данъците между жителите на общината, да обсъжда въпросите за запазване на обществения ред, за поддръжка на пътищата, на общественото здраве, за развитието на земеделието и да решава в “приятелски” помирителен дух споровете между жителите в рамките на законите. В последния случай страните трябва да направят писмено заявление, че приемат решението на съвета. Всяка община отговаря колективно и солидарно за плащането на данъците на държавата. Всички въпроси, отнасящи се до цялото населено място в областта на обществените строежи и селското стопанство, се решават на съвместни общи заседания на старейшинските съвети. При възникване на подобни спорове между членове на различни общини в рамките на населеното място те се решават от смесен съвет, съставен от шестима до дванадесет старейшини, по равно число от общините на спорещите страни. Председателството на този смесен съвет е поверено на по-възрастния от кметовете. Кметовете и членовете на съветите на старейшините имат едногодишен мандат и могат да бъдат преизбирани без ограничения. Те могат да бъдат отстранявани от провинциалните власти за измама, нарушение на закона или по искане на съответния съвет на старейшините. По-нататък законът точно определя пасивното и активното избирателно право в общинските избори. Всеки отомански поданик с навършени 28 години, който има “интереси” в общината и плаща поне 50 пиастъра преки данъци годишно, може да бъде избирател в рамките на своята община и да гласува за кмет и съвет на старейшините. Пасивното избирателно право се получава при навършване трийсет и заплащане на поне 100 пиастъра преки данъци годишно. Резултатите от общинските избори се потвърждават от всички общински гласоподаватели, които подписват избирателния протокол и го представят на каймакама в казалийския център. Кметовете и старейшините се избират ежегодно и могат да бъдат преизбирани всяка година. При овакантяване на някое от местата или при отстраняване на кмет или старейшина, мястото му се попълва по същия ред. Регламентацията на общинската система в Османската империя със Закона за вилаетите е сериозна крачка към скъсване на общините със старата милетска система и превръщането им в самоуправителни административни единици. Тя е възприета добре от българското население и доказва своите предимства веднага след въвеждането и на общинските избори през 1865 и 1868 г.[9]        Тези първи стъпки на българите в османската администрация дават на участниците един управленчески капитал, който по-късно ще бъде използван и при изграждането на основите на българската държава.[10] Картината рязко се променя през 1860 г. във връзка с бурното развитие на църковно-националното движение. Демонстрираният чрез това движение общонароден стремеж за отделяне от гръцката православна общност намира пряк израз и в обособяването на общините на национален принцип. Дотогавашната ромейска (т.е. православна) община се преобразува в българска. При Великденската акция (3 април 1860 г.) цариградските българи отхвърлили зависимостта от Цариградската патриаршия и обявили българската църковна йерархия за самостоятелна. Акцията има огромен отзвук и в София. Спонтанно назряло решението софиянци да последват примера на цариградската българска община. Сава Филаретов съобщава ентусиазирано за това още на 10 април на самоковските първенци братя х. Порови и ги подканя и те да постъпят така. „Софийската наша българска община ще ви помогне в тая работа", обещава той. От този момент нататък терминът „Българска община" влиза трайно в употреба като израз на националното обособяване на софийското българско население, непризнаващо Цариградската патриаршия. Установяването на нови отношения между Софийския митрополит и общината е предадено в писмо на Сава Филаретов: „Ние казахме на наш владика да си предаде на Софийската община сички пари, що е заемал тая година от 1 марта, и както тия пари, така и отсега нататък, що има да събира, сичко ще прибира един наш българин в особена каса, та отпосле, ако сме благодарни на него, из тая каса ще извадиме да му платиме за труд, колкото заблагоразсудиме. Нему дойде много тежко, но принуди са да склони. Он са отрича и от патриархът гръцкий заедно с нас, словом - зехме го под своя власт."[11] В този момент от общонародно значение софийската община се проявява като зряла социална и национална институция. Тя заставя гръцкия митрополит да следва желанието на българското население, изземва под свой контрол църковните приходи и изобщо поставя митрополита в зависимо положение. Същевременно общината дала „строго поръчение", както бележи в. „България", на всички градски и селски попове да не споменават името на патриарха. От този момент нататък инициативите по решаването на църковния въпрос, както и по управлението на всички общински дела, минават в ръцете на софийската община. Преобразуването й е демонстрирано и в нейното ново название „Софийско българско духовно правление", както гласи нейният печат от 1860 г. След отхвърлянето на гръцката църковна власт софийската община разширява своята дейност, поемайки всички функции, извършвани преди това от митрополита и подчинените му служители. Преди всичко тя се нагърбва изцяло със събирането на църковните данъци, такси, милостини, издава разрешителни за встъпване в брак (вули) и кръщелни свидетелства, урежда разводи, утвърждава завещания, решава наследствени спорове и т. н. Общинският съвет поддържа строга отчетност за приходите и разходите, организира своя канцелария със специален писар. Особени грижи общината полага за успеха на училищното дело в града. В годините на църковно-националната борба то се издига като преден пост на движението за национална еманципация. Както показват запазените сметководни книги, общинската управа осигурява заплатите на софийските учители, снабдява училищата с книги и учебници, подпомага бедни ученици, грижи се за поддържане на училищните сгради и за нужните пособия, с една дума, осигурява материалната поддръжка на софийските училища. Според един източник от 1869 г. общината харчила за училищата около 50 хил. гроша годишно. Тя излъчва и контролира работата и на училищните настоятелства. Самостоятелно, без намесата на гръцката църковна власт, общината подбира, назначава и уволнява преподавателите. Така например през 1870 г. членовете на общинския съвет се обръщат към Христо Стоянов и му предлагат да стане главен учител - „да поеме под управлението си" учебните заведения в София, като му обещават пълно съдействие. Година по-късно общината натоварва Х. Стоянов да поддържа връзка с Одеското българско настоятелство и да направи необходимото, за да се използват рационално завещаните от Ив. Денкоглу и Г. Симеонов суми за софийските училища. Изземването на ръководството и контрола над училищно-просветното дело и недопускането намесата на представителите на Цариградската патриаршия е факт с голяма стойност за по-нататъшното му развитие в национален дух и в насоките на българското националноосвободително движение. Общинското самоуправление в София подкрепя и редица други инициативи, които допринасят за активизиране на обществения живот в града, за просветно-културното издигане на населението. През 60-те години е основано читалище и женско дружество „Майка". Общината се грижи и за разпространяване на българската книга. Тя поддържала връзки с Дановото книгоиздателство и изкупувала нужните предимно за училищата книги и учебници. Интересен е фактът, че софийската община организирала собствена книжарница. Това се вижда от сметководните й книги, където на няколко места в графата „приходи" е отбелязано „от книжарницата". Като книжар през 1870 г. е посочен Коста, комуто общинската управа плащала 596 гроша заплата. Същевременно тя се явява спомоществовател на много от издаваните през 60-те-70-те години книги, поддържа абонаменти за вестниците „Турция", „Македония" и „Право", планира абонаменти за в. „Съветник" за нуждите на Врачанското и Лясковското училище и т. н. Немаловажна е и общинската благотворителна дейност. Част от общинските средства били отделяни за подпомагане на бедни или изпаднали в беда хора: „на сиромаси за обуща на Възкресение", „милостиня и за погребение на бедни", „благодеяние на бедни и страним", „на детето, що ся проводи в Цариград" и т. н. Сметководните книги посочват и сума, изпратена на Пиротската община, вероятно като помощ или заем. Специална кутия била организирана за събиране на помощи „за затворените в градските затвори". Например през 1875 г. за тази цел били събрани 4032 гроша.[12] Съгласно административно-териториалното деление в османската империя най- голямата административна единица е вилаетът. Подобно на френския департамент той се разделя на санджак или арондисман(окръг), кааза или кантон(околия), нахии и общини(комуни), управлявани съответно от мютесариф, каймаканин и мюдюрин. Всички те са подчинение на валията или генерал губернатора, тоест управителя на вилаета, които подобно на префектът във френският модел бил представител на изпълнителната власт в областта. За всяка една от тези административно-териториални единици се предвиждало създаването на един съвет, чиито членове в по-голямата си част били избираеми[13]. Както се вижда, общинското самоуправление е традиционна, но динамична институция. Независимо от стремежа на османската власт чрез редица разпореждания през XIX в. да ограничи правомощията на общините и да ги държи под своя пряк контрол, на практика именно тогава, особено през втората половина на века, те действат най-активно, и то като български национални институции. Тяхната роля във възрожденския процес се разширява и чрез дейното им участие при решаването на актуалните за българския народ задачи - национална светска просвета и култура и извоюване на църковна самостоятелност. Тази обща закономерност се потвърждава и с конкретния пример на софийската община. От помощен орган на чуждата църковна власт тя се превръща в годините на българо-гръцкия църковен спор в единствен де факто ръководител на просветно-културния живот на българите в града. Чрез нея те се изявяват като обособена общност, която решава самостоятелно редица от своите проблеми, укрепва националното си самочувствие и трупа обществено-политически опит. Същевременно тази общност, нееднородна в социално отношение, е обхваната от неизбежните вътрешни конфликти и противоречия, които намират израз в борбата между отделните прослойки за овладяване на общинското управление. Наблюдаваното в почти всички градски селища съперничество между чорбаджиите и еснафското занаятчийско-търговско съсловие предимно през първата половина на XIX в. в София е характерно за третата четвърт на века. Това вероятно се дължи на факта, че открай време общинските управници са излъчвани от традиционно силните и добре организирани софийски еснафски сдружения. Кръгът на участващите в управлението обаче постепенно се стеснява, т.е. свежда се до едни и същи личности. Продължителното им битуване като общински съветници, респективно като посредници между властите и населението, създава условия за допълнително обогатяване. Не само по материални възможности, но и по престижното си положение те постепенно се откъсват от равнището на еснафа и се обособяват като местни първенци, или както най-често ги наричали, чорбаджии. Сами излезли от средата на еснафската върхушка, те се превръщат в малобройна, но влиятелна група, която има чувството, че разпореждането с общинските дела й принадлежи по право. Срещу тази консервативна по своята същност прослойка през 60-те - 70-те години на XIX в. се обявяват „младите" - интелигенцията, занаятчиите, средните и дребните търговци, с една дума, представителите на мнозинството. Социалните противоречия между „старите" и „младите" за характера, насоките и ръководството на общинското самоуправление, понякога замъглени от лични амбиции или случайни стечения на обстоятелствата, допълват пъстрия обществен живот на София в заключителната фаза на нашето Възраждане.[14]

[1] Зина Маркова  - Общинската управа преди освобождението , София 120 г. столица - издава БАН, стр. 193 - 207.   [2] Валери Колев – Общините в България (60-те – 80-те години на XIX век) – ИФ-94, 2006г. – стр 15. [3] Зина Маркова  - Общинската управа преди освобождението , София 120 г. столица - издава БАН, стр. 193 - 207.   [4]  Г. Пеев - Европейският град : “Българските традиции в отношението градска управа – представители на централната власт” , издава НБУ. стр. 93-94 [5] Валери Колев – Общините в България (60-те – 80-те години на XIX век) – ИФ-94, 2006г. , стр. 23-25 [6]  Г. Пеев - Европейският град : “Българските традиции в отношението градска управа – представители на централната власт” издава НБУ., стр. 93-94 [7] Валери Колев – Общините в България (60-те – 80-те години на XIX век) – ИФ-94, 2006г, стр.20-33 [8] Г. Пеев - Европейският град : “Българските традиции в отношението градска управа – представители на централната власт” издава НБУ., стр. 93-94   [9] Валери Колев – Общините в България (60-те – 80-те години на XIX век) – ИФ-94, 2006г., стр 33-36 [10] Г. Пеев - Европейският град : “Българските традиции в отношението градска управа – представители на централната власт” , издава НБУ стр. 93-94 [11] Зина Маркова  - Общинската управа преди освобождението , София 120 г. столица - издава БАН, стр. 193 - 207.   [12] Зина Маркова  - Общинската управа преди освобождението , София 120 г. столица - издава БАН, стр. 193 - 207.   [13]Мария МаноловаНормотворческа дейност на временното руско управление, Сиела 2003 г. – стр. 21   [14] Зина Маркова  - Общинската управа преди освобождението , София 120 г. столица - издава БАН, стр. 193 - 207.  



Гласувай:
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: podlopioner4e
Категория: Лични дневници
Прочетен: 124316
Постинги: 16
Коментари: 33
Гласове: 1566
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031